Вестник или блог?

Когато човек си води блог му е позволено да се поизпуска, да си казва личното мнение, макар и от време на време да му се случва да не изпълни законите на пълния член. Позволено му е и да използва думи от говоримия език, защото, по дефиниция, блогът е нещо лично, чиято цел не е нито информативна, нито образователна. Когато човек иска да се осведоми, той действа според павловия рефлекс на журналистиката: купува си вестник.

Пресата не е блог, но въпреки това използва думи от говоримия език. Хора се „утрепват”, „отсвирват”. Работи се „прецакват”. Роми няма, дори и циганите отсъстват, има „мангали”. И така нататък. Сигурен съм, че всеки може да си състави собствен списък от нелепости, от думи, съставящи език годен за Попа или Петте Кьошета, или пък за neolog.nl.

Но длъжни ли сме да четем тези неща във вестници, псевдо-представители на благородната четвърта власт? Не. Защото по този начин ни се отнема личната свобода да избираме между информация, получена от блог (личен носител на информация) и вестник (обществен носител на информация). Не можем да избираме между непрофесионален писател, за когото знаем от самото начало, че не е длъжен да е изучил в изкуството на журналистиката, и журналист, за когото се предполага, че поне на български се е научил. А всъщност не е никакъв професионалист.

Когато писателят говори на читателя по прост(ашки) начин, значи го смята за простак. Ето защо ми е толкова обидно да си купувам вестник. Смятайте ме за какъвто си искате, но поне малко си прикривайте мнението, драги вестникари.

Да, разбира се, че можете да ме отсвирите. Или да ми биете шут.а. И т.н. В това най-малко се съмнявам.