30 ноември 2006

Фрустритащият Борат

Айде, и аз гледах този прехвален филм. Спомням си преди няколко години как се смеех на простоватите, нарочно нелепи скечове на героите на Саша Барон Коен – Али Джи и неговия журналист от Казахстан Борат (представителят на австрийската псевдо-гей-телевизия Бруно, новия персонаж на Барон Коен, още не съм го виждал). Пък и що материали изчетох за Борат! Колко мейли получих само, всички казват – велик филм!

За съжаление – защото Барон Коен е добър хуморист-провокатор – Борат не е нито велик, нито филм. Без интрига, филмът е изцяло основан върху провокацията. И донякъде филмът е стойностен, що се отнася до провокация. Показва ни на какво мислене е способна масата от народа. В Америка. Но това и ние си го знаехме. Масата от народа е способна на най-лошото, стига да знаеш как да се отнесеш към нея. Като пример може да вземе всички пучове, описани от Малапарте в “Техниката на преврата” и базиращи се на незанението на населението – Троцки, Мусолини, Кап, Примо де Ривера, Пилсудски... (Съвсем между другото, последната глава от книгата се нарича “Една жена: Хитлер”. Ранен признак на възшествието на матриархата?) Няма нужда, следователно, масата да е американска.

Борат не ме подразни, просто излязох от залата с добре познатото на психоаналитиците чуство на фрустрация: карат те да се надяваш на много, не получавш нищо. Махленските шегички ми бяха забавни, но донякъде. Жалко: в този жанр – на нарочната простотия – има хляб, ако се изпипа добре. Провокацията може да бъде медиум, а може би дори и изкуство (сещам се за Серж Генсбур горейки банкнота от 500 франка по националната френска телевизия...), но Борат като че ли не е доизработен в това отношение. Мисля си, че все пак можеше да ни се спестят разни прекалено вулгарни сцени, които не допринасят нищо.

Неприятното в цялата работа е, че все още има хора, които си мислят, че Казахстан наистина е замесен във филма. Какво са ни направили пък хората от Казахстан, че да ги нарочваме така? Чух дори, че г-н Назарбаев бил купил време за реклама за страната си по CNN. От тази гледна точка Борат може да се окаже полезен: може би някой хора ще разберат за съществуването на Казахстан от филма.

С две думи: Борат не прави лошо никому, но като че ли не е уцелил мишената, която сам си е поставил.

14 ноември 2006

Разединени към Европа

Еврооснови

Интересът към Европейския съюз е явление, което ме кара да се чуствам спокоен за бъдещето на тази институция.

Интересно е, как всеки очаква нещо от “Европа”. Под “всеки” разбирам не само всяка страна членка, но и всеки европейски гражданин. Много често частните мнения показват, че европейският Съюз може и да стане политическо пространство, а не само търговски съюз.

Нека да си припомни декларацията на Робер Шуман на 9 май 1950 година. Никой не е можел да си представи тогава, че Европа може да се развие до такава степен, че да започне да се говори един ден за политически съюз. Но Шуман загатва тази възможност в речта си:

Европа няма да се създаде отведнъж, нито само с един единствен план. Тя ще бъде изградена само с помощта на конкретни стъпки, създаващи преди всичко една действителна солидарност.

Европейско гражданско общество: различни мнения, общо значение

Колко много са хората, които са убедени, че една Европа не може да съществува, защото няма едно мнение за Европа, това е факт, в който всеки един от нас може да се увери като отвори вестник, пусне телевизор, или зададе въпрос на Гражданина-философ (а именно всеки случайно срещнат, било в България или другаде).

Добре, няма едно мнение за Европа. Но всеки като че ли има мнение за Европа. Един е против, друг е за, трети хич не е убеден, четвърти, като нов Тома Аквински, чака да види. И именно този факт – съществуването на мнение за Европа – е една от основите на политическата Европа.

Дебатът, който се ражда чрез противопоставянето на различни мнения и аргументации, също може да е основа на тази де факто солидарност, за която говори Шуман. Свободният дебат е признак за съществуващо гражданско общество. Днес забелязваме, че дебатът вече не е затворен в рамките на националните граници, а се развива в цяла Европа, чрез вестници, списания и разни други индивидуални форми на електронна комуникация. Ето! Това е Европа!

Политическата Европа може да се роди от гражданското общество, от европейското публично пространство, което произтича, както казва Хабермас, от един конкретен, европейски опит “който създава съзнанието за съвместно изстрадана и съвместно оформена политическа съдба”. Това гражданско общество вече съществува, защото всеки има не само мнение за Европа, но и мнение за мнението на другите европейци за Европа.

(Англичаните, например, са убедени, че всички французи мислят единно и проевропейски. Каквото и да говорите, англичание винаги ще обобщават мненията на французите за Европа. Обратното също е вярно.)

Не в националните характеристики, ако те изобщо съществуват, се крие бъдещето на политическата Европа, ами в простичкия факт, че мненията съществуват... Идеалното съгласие между всички не е родило досега нищо значително. Дебатът, дискусията, размяната на противоречиви мнения и нуждата от убеждаване – ето откъде извират демократичните политически системи. Вече имаме базата. Сега трябва само да осъзнаем, че имаме обща история.

Дори историческите битки между европейските държави и народи са обща история. Затова нека се радваме, че не всички сме едномислещи по отношение на Европа.


(виж Ю. Хабермас, Der gespaleten Westen, Suhrkamp, 2004 – фрагменти в списание Факел, бр. 1 / 2005: Новата европейска идентичност)

08 ноември 2006

Европа и българската самоличност

Политизиращата Европа

На никой в блогосферата като че ли не му се говореше за политика. И изведнъж се появиха псевдо-тестове за политическо ориентиране, за израбтоване на собствен профил (тежкό на тези, които са си нямали профил преди теста...).

После отново се появи и явно обединяващият дебат за Европа. (1) За този Европейски Съюз, който като че ли ще излекува всички българи от характеропатиите им. Дали е така? Поне едно ми се струва ясно: веднъж в Европа, и основата на характеропатиите ще е различна. Ще знаем, че сме европейци. Официално. Ще знаем, че може да сме индианци, но сме като индианците на Лас Казас: хора.


България и Камелот

Европа обединява. Европа е първо търговски съюз, после може и да стане политически. Европа е една кръгла маса, на която всички рицари могат да си кажат думата. А думите в Европа са с различна тежест в зависимост от рицарите. Както и мечовете на европейските рицари.

Но поне и ние ще си имаме рицар на тази кръгла маса. Едно трябва да ни е ясно: там няма да се решават проблеми свързани с националните ни характеристики.


(1)Ако не друг, то поне Хабермас би останал доволен от този факт: комуникативното действие пуснато в обръщение. Дали не би могъл философът да вземе България като пример за теорията си (Theorie des kommunikativen Handelns)? Едва ли: в България липсва конституционен патриотизъм.

05 ноември 2006

Блог, средство за (дез)информация

Да приемем, че блоговете се превръщат в истински източници на информация. Хубаво ; обаче как можем да приемем толкова лесно един феномен, който всъщност означава да лишим вестниците или телевизията от тяхното ratio vivendi?

Лесно, ще кажат някои: та във вестиците само ни лъжат. (Както между другото и навсякъде и по всяко време всички които имат възможност.)

Трудно, ше кажат други, блоговете не може да са друго освен средство за прокарване на лични идеи, които могат само да ни осведомят за социалната температура, без да определят цялостна диагноза.

Аз съм леко объркан. Защото от една страна явно днес обществото не може да черпи информация само от официални извори. Тук таме се прокрадват нотки на неминуема цензура, raison dEtat oblige.

От друга страна, обаче, изглежда, че извиращата от неопределени извори информация може да и бъде съвсем погрешна. Ето, баварският вестник Sueddeutsche Zeitung си направи експеримент с Уикипедия, този прекрасен проект за информация за всички. Незабележимо немските журналисти поканиха Village People на полагането на клетва на Роналд Рейган, завъдиха несъществуващи риби в съществуващи морета, и тн. И всички четат, и малко се съмняват... и информацията си седи, приема се, анализира се и се синтезира на всички нива на общеставата и на 220-те езика на които Уикипедия съществува. Исторически виц или манипулация? Не, просто грешка. В най-добрия случай.

(Все пак да кажем, че от 17-те грешни въвведения на немския вестник във Уикипедия, 12 са открити доста бързо (за между 2 минути до 3 дена). Петте останали са прекалено технически за да образуват истниска дезинформация...)

Не би ли трябвало да има все пак някакъв минимален контрол върху изворите на информация? Някакъв регулационен орган, какъвто е нужен на всички функциониращи в мрежа системи? Някакъв Висш Съвет на Блогърите?

Разбира се, говоря за екстремната ситуация, в която би ни се наложило да разчитаме само на блоговете като източник на информация.

Но ето, че докато пишех, спря тока. И в блока, и в блога. И ми се наложи да си чета книжка на свещ. Прехвърлих и хартиеното издание на днешния вестник. Значи може би има още хляб в традиционните медии.

А може би има и още хляб в свещите, тъй като частната ватиканска телевизия Телепаче напусна вчера Ватикана.

01 ноември 2006

България в чужбина

Втория тур на изборите

Вторият тур на президентските избори съвсем не беше интересен. Всичко, което можеше и трябваше да бъде казано относно това издание на изборите бе написано и изречено преди това. Сега всички забравиха затова. (Политическата ситуация бе изрисувана чудесно от Юлиан Попов във вестник “Дневник”).


Мнения на “западняци”

А пък на “запад” като че ли нищо не се чу за нас. Интернет изданията на повечето големи френски, немски и италиански вестници почти нищо не казаха за нас. Този факт хем ме натъжава, защото говори за липсата на интерес към нашата млада демокрация, хем ме успокоява, защото – в края на краищата – какво има толкова да се говори за нас...

Така си мислех. Но неочаквано започнаха да ми се обаждат приятели французи, за да ме разпитват какво точно се е случило с изборите в България. Изненадах се от този внезапен интерес, и после разбрах, че четейки новините, моите приятели са попаднали на статия за любопитната забрана на алкохол в предизборния ден. Че това ли е най-интересното? Всяка правна система гледа да се бори с пороците на обществото си както може. (И все пак, алкохолизмът май далеч не ни е най-големият проблем...)

Останах приятно изненадан от факта, че всички с които говорих бяха запознати с резултатите от вота. Въпреки, че почти нищо не пише във вестниците по въпроса. Защо? Решението на тази гатанка е механично: хората познават българин, и се интересуват от България. Което просто означава, че трябва ние да се запознаем с чужденци.

Мненията за “западняци”

Но когато се запознаваме с чужденци, нека да го правим честно. Повечето български студенти, например, които пристигат да учат в Париж са убедени, че французите са:

а) тъпи,
б скучни,
в) не могат са се сравняват с българите които нито са тъпи, нито са скучни и знаят как да се забавляват защото... не са тъпи и скучни като тъпите безинтересни франсета.

Е да, при това положение няма как да се убедиш, че може би някъде във Франция има поне няколко свестни французи... А пък и няма как да убедиш французите, че ти не си тъп и скучен, че нямаш нищо общо с албанската мафия, с проституцията и с дрогата, с фалшивите пари и крадените кредитни карти... с две думи: че нямаш сестра, както се казва в известния виц.

Когато се научим да сме по-толерантни, когато разберем, че може и да не сме бананова Република, но че може би все пак има какво да научим от "чужбинци" (било то на индивидуално ниво), тогава може би няма и да страдаме от този хроничен комплекс за гениалност, който ни тресе...


А сега, да действаме. Всичко гореспоменато може да се върши и с Първанов президент. Нека не започваме отново да си търсим виновници за всичко.