Вестник или блог?

Когато човек си води блог му е позволено да се поизпуска, да си казва личното мнение, макар и от време на време да му се случва да не изпълни законите на пълния член. Позволено му е и да използва думи от говоримия език, защото, по дефиниция, блогът е нещо лично, чиято цел не е нито информативна, нито образователна. Когато човек иска да се осведоми, той действа според павловия рефлекс на журналистиката: купува си вестник.

Пресата не е блог, но въпреки това използва думи от говоримия език. Хора се „утрепват”, „отсвирват”. Работи се „прецакват”. Роми няма, дори и циганите отсъстват, има „мангали”. И така нататък. Сигурен съм, че всеки може да си състави собствен списък от нелепости, от думи, съставящи език годен за Попа или Петте Кьошета, или пък за neolog.nl.

Но длъжни ли сме да четем тези неща във вестници, псевдо-представители на благородната четвърта власт? Не. Защото по този начин ни се отнема личната свобода да избираме между информация, получена от блог (личен носител на информация) и вестник (обществен носител на информация). Не можем да избираме между непрофесионален писател, за когото знаем от самото начало, че не е длъжен да е изучил в изкуството на журналистиката, и журналист, за когото се предполага, че поне на български се е научил. А всъщност не е никакъв професионалист.

Когато писателят говори на читателя по прост(ашки) начин, значи го смята за простак. Ето защо ми е толкова обидно да си купувам вестник. Смятайте ме за какъвто си искате, но поне малко си прикривайте мнението, драги вестникари.

Да, разбира се, че можете да ме отсвирите. Или да ми биете шут.а. И т.н. В това най-малко се съмнявам.

Репрезентативна апатия

Кой знае какво е евродепутат? Някои казват, с право, че май единственото, което е ясно, е, че получават големи заплати и разправят наляво-надясно, че са евродепутати.

„Пак начин да избягаш от отговорност”, „Пак ще се нагушат” – се чува от една страна, а от другата се чудим кого да пратим.

Ако репрезентативната демокрация в нашата държава е стигнала дотам, че се питаме, от една страна, за какво са ни народни представители, а от другата се чудим как да избегнем преките свободни избори, то тогава как искате да си имаме друго освен яки кметове и мълчаливи президенти…

Животът на другите (Das Leben der Anderen), или нашият живот

В „Кризата на културата” Хана Арендт пише, че тоталитарните режими наподобяват лукова глава: всеки слой неминуемо граничи с друг, а правителството стои в центъра. Каквото и да прави всеки слой, той го прави обърнат към центъра, и по този начин го защитава. Външният свят не е нищо друго освен следващ слой на луковата глава.

Повече от петдесет години след като Арендт превърна в теория и обясни тоталитарните режими, те изгниха. Но не сами. С тях постепенно се разкапаха и почерняха всички слоеве: бюрокрация, полиция, образоване. Последният слой е гражданското общество. Единственото спасение за него е центърът да регенерира.

Но гражданското общество може и само да предотврати гниенето си като се занимае със собственото си минало и го осмисли. За това винаги съм се възхищавал на германците, които не пропускат случай да плюят върху бесовете на миналото си. Няма брой на списание Шпигел или на всекидневника Зюддойче Цайтунг който да не споменава нацисткото минало на страната. Ето, част от SPD иска посмъртно да отнеме гражданството на Адолф Хитлер, докато CDU е против такова решение, което би означавало бягство от историческа отговорност. А и киното се грижи за историческото образование на немците. Филм като „Goodbye Lenin” поучава, въпреки забавните си страни.

Florian Henckel von Donnersmarck направи същото с последния си филм, „Das Leben der Anderen” (животът на другите). Филмът е изключителен, това определение, малко изтъркано, ми идва сега, 5 минути след като го гледах. Актьорите са майстори, режисурата и камерата също. Без много излишни ноти фон Донерсмарк показва на немците какво се е случвало в тяхната страна. Показва, но и дава съвсем малка надежда, че може би не всички хауптмани на Щази са били касапи.

Нямам намерение да се превръщам в това, което не съм: критик. Не съм способен на такова нещо, и ще си поспя с филма в главата, вероятно дори ще се събудя със смътен спомен за него.

Това, което мога да кажа, е че филмът е още един урок за България. Ние не си осъдихме миналото, и затова сега още живеем в него. Старите актьори от комунистическия режим още си играят ролите, в други одеяния, а ние гледаме захласнато.

Кога ще си напишем историята? Кога ще разкажем и ние открито, без недомлъвки, нашия живот на другите? Моето поколение вероятно „и идея си няма как е било”, защото не сме го изживели разумно, ами сме ходили на четири крака в ядрено зелената чернобилска трева докато щедрата номенклатура е раздавала ягоди с големина способна да докаже дори тезите на Лисенко и Мичурин. Това ни казват всички, с които не споделяме минало, изживяно с разум. Но на тях мога да кажа само, че сега споделяме едно и също настояще, в което понякога се питам дали всички са още с разума си.

Хана Арендт се оказа права и в още нещо, без да иска: ние май сме лукови глави.