Има ли, няма ли кампания?

Миналата седмица минаха френските президентски избори, с което май че и поприключи дейноста ми свързана с тяхното следене. Разбира се, предстоят парламентарни избори във Франция, които, като се има предвид политическото съзвездие във Франция, съвсем не е без значение. Но да караме по същество.

За пръв път отделям толкова много време да следя предизборна кампания. Колкото и да ме засягат кампаниите, никога досега не ми се беше случвало всеки ден да прекарвам по няколко часа да чета вестници, да слушам радио и телевизионни предавания, за да се информирам какво става с този и онзи кандидат, кой какво е казал, кой каква грешна стъпка е направил, и, най-вече, как е реагирало обществото на всичко това. В никакъв случай не мога да кажа, че съжалявам за прекараното време. Ако бях антрополог или психолог със сигурност щях да извлека много повече полза от дейността си. Аз обаче не съм нито едно от двете. Преди няколко седмици ме представиха като политолог. Може и това да съм, но названието на тази професия като че ли не предоставя достатъчно възможности за да може човек да си представи нещо привлекателно. Дори Word ми подчерта думата „политолог” като грешна. Нека се определя само като наблюдател. Така не се обвързвам с никакви модели през които иначе би трябвало да гледам.

Все пак трябва и да си призная, че попаднах на много интересна кампания. Следенето беше удоволствие, всеки ден с интерес четях новините, защото нещо ставаше. Кандидатите спориха не само на телевизионни диспути, но и организираха митинги, пращаха свои лейтенанти да говорят за тях, че и вместо тях, и всеки гражданин реагираше, а някои граждани се радваха, че им подаряват безплатни фланелки, джапанки, че дори и презервативи с имена на партии и кандидати. Хората във Франция май се научиха на демокрация. Учудващо високата избирателна активност го показа: да даваш гласа си за свой кандидат означава да даваш гласа за самия себе си. Капиталистическото общество не е несъвместимо с „полезния глас”. В пазарната икономика всеки гледа собствения си интерес и невидимата ръка на Адам Смит води всичка в една положителна посока. Слагам си слънчеви пана на покрива, защото след само 1 година ще си избия разходите. А същевременно се оказва, че и енергия пестя. Нищо, че не съм се сетил. Същото мислене може да бъде приложено и в политиката. Гласувам за лицето Х, защото ми е симпатично, харесва ми вратовръзката му, пък и с умиление гледам на ниския му ръст. А същевременно се оказва, че въпросното лице има виждания за Европа, които след няколко години ще са от полза не само на мене самия, а и на моите приятели и неприятели.

От егоизъм ли, от етноцентризъм ли или защото идеологията ги е привлякла, французите разбиха виждането, според което политиката принадлежи само на най-начетените, на тези, които знаят, че ще гласуват за еди-кой-си кандидат, защото той добре познава Джон Стюарт Мил, защото е съгласен с критиката на Арон на Маркс или защото са чували, че монтескьовото разделение на властите е добре разбрано от него. Всеки глас е от значение, и хората, привлечени от добре подготвените кампании на кандидатите, адресирани не само към просветените, а и към тези които имат мнение по разни политически въпроси, изпълниха гражданския си дълг с удоволствие, страх или хъс. Но го изпълниха.

Веднага след края на кампанията във Франция почнах да се ослушвам и оглеждам предимно в българското медийно пространство. Ха! Ами че след само няколко дни предстоят избори! Защо никой не говори за това? Дори лелката от басейна с досада се навежда и вади еднолитровата бутилка топла бира когато по чернобелия телевизор почне да се говори за европейските избори. Отпива, и изпуска едно многозначително „Пуффф!”. Спасителят пък в този се спасява в сауната, за да се отърси от няколкото секунди ТВ-„облъчване”.

Разбира се, при тези обстоятелства (липсата на желание на политиците да се държат като политически кандидати пред народа) не бива да очакваме заинтересованост от страна на потенциалните избиратели. Избирателната активност ще се гмурне до приемливия минимум, колкото да можем да кажем пред Европа и света, че все още сме населено място.

Липсата на истинска кампания едва ли ще възбуди интерес към Европа, колкото и енергийни напитки да се пият. Жалко. Това беше шансът ни да си разкажем къде се намираме от 1 януари насам.