Отдалеко

Когато политиката изчезне

2007-11-17T12:28:00.000+01:00

Не знам дали някой въобще е забелязал, че вече не пиша нищо в блога си. Затова обаче има обяснение. Когато започнах преди година този блог, го направих за да наблюдавам българската политика. Повлиях се от многото размножаващи се като гъби полит-блогове които тогава постепенно но смело си пробиваха път изпод шумата на интернет. Казах си, че какво пък, защо да не си кажа мнението и аз.

Беше ми интересно да споделям с читателите си, тези берачи на гъби, които се спираха над моите текстове и ту бяха доволни от плячката, ту се оплакваха, че са попаднали на поредната мухоморка.

За една година обаче се случиха прекалено много неща. Имах невероятния късмет да наблюдавам политиката там, където би трябвало да се ражда: сред младите. Никога не съм се надявал, че политиката е „чиста работа”. Никога не съм и подозирал, че може въобще да не е работа...

Спрях да пиша малко след изборите за европейски депутати. За мен политика, в политическия смисъл на думата, в България окончателно вече няма. За известно време се надявах, че цялата неразбория се дължи на преходния период, че нещата все пак ще се стабилизират. Но, уви, чумата на ирационалния скептицизъм и на хаотичната апатия, смесена с егоизма на съгражданите ни, окончателно превърна българската политика във водевил.

Не съм искал да ставам театровед: исках само да наблюдавам политиката. Днес вече не съм в състояние да реагирам на сюрреализма на обществениците ни: какво по-напред да коментирам – Бойко Борисов ли, Станишев ли, Доган ли... По-добре всички да се хванем и да препрочетем Молиер, че дори и Мариво, отколкото да отделяме от времето си за тези марионетки, които, понеже сами дърпат конците си, не могат да осъзнаят собственото си състояние.

Българската не-политика се превърна в интересен феномен, който не съществува никъде под тази театрална форма. Да, гражданите все още се интересуват от политика, но техният интерес е отрицателен: гледат само повърхността на всичко, което им се предлага, без да мислят нито за собственото си бъдеще, нито истински за себе си. Дайте им обаче да хулят политиката - тогава единственото, което липсва са виковете "Върнете ни парите!"

Европа ли? Това е може би най-хубавото нещо, което се случва на България. Благодарение на корективните инстанции на Европейския Съюз вече не трябва да ни е страх от собствената ни политика. Защото когато боклукът не се подчинява на европейските директиви, Комисията спретва ръкави и го разчиства. ЕС е мана небесна за нашите политици самозванци, защото им позволява да се отдадат изцяло на шоуто си, да загърбят политиката и да си показват костюмите по телевизията. За идеи никой не го е еня вече. Европа или възходът на не-политическото в България.

Що се отнася до мен, все пак си мисля, че ми се иска да наблюдавам тези смехории. Затова не се заричам, че няма да пиша повече тук. Но може би ще се съсредоточа върху по-зрели политически системи, които отдавна са прескочили театралния стадий.

Защо хората не гласуват

2007-05-29T16:44:00.001+02:00

Въпросът защо хората не гласуват може да бъде разглеждан под много ъгли. Дали на последните избори хората не гласуваха защото валеше? Защото не се интересуват от политика? Защото са имали да вършат по-важни или интересни неща? Всички тези отговори подлежат на по-задълбочен анализ. Но аз си мисля, че има и един друг фактор който предизвика резултата от последните избори. Хората като че ли все по-малко разбират какво искат да им кажат политиците, не само защото т рядко имат нещо съществено да кажат, а защото все по-често използват неразбираеми думи.

Нека се вслушаме: страшно много чужди думи навлизат в българския. Разбира се, има думи, без които не може. Всеки ще се съгласи: понякога съществуващите думи не могат да опишат достатъчно добре действителността. Понякога действителността има нещо за доописване, а думите, употребявани от всички са немощни. Но модата е по-различна: много хора смятат, че съществуващите думи не могат да опишат действителността, защото всички ги знаят. Колкото по-сложна е думата, която използваш, толкова по-сложно и умно мисленето. Няма значение, че малко хора ще те разберат.

Ето така се получава и разминаването в един вид политическо общуване, в което е по-важно как изглеждаш (сресан и сложен в речта си) отколкото какво казваш. Хората, които не говорят чужди езици започват да те оценяват спрямо сложността на думите ти, защото това е наложено от говорещите общественици. По този начин общуването става съвсем едностранно: от една страна се говори, а от другата само се слуша, но не се разбира. Съответно целият разговор остава на повърхностното равнище на образа, без никога да се стигне до смисъла.

От тук нататък би следвало всеки, който иска да се издигне по някакъв начин в обществото да изкара обучение по този нов чужд език. Това вече се превърна в условие за намиране на работа или за каквато и да е била обществена изява, както едно време се искаше да говориш езици, да владееш компютърни програми или дори да имаш шофьорска книжка. Наистина мисля, при положение, че този вид повърхностно общуване вече е станал закон, че поне обществениците трябва да се запознаят поне с българските думи преди да използват, често по тавтологичен начин, чуждия им заместител.

Малко са, като че ли, тези, които обръщат внимание, но все по-често речта на политиците, социолозите, политолозите или икономистите почва да губи смисъл заради ползването напосоки на чужди думи. Как може да се легализира нещо като абсолютно законно? Как може не само да имаш чувство, но и да имаш сантимент? Нещата съвсем се объркват когато почне да се говори за реални факти, за фундаменталния базис на основата или за различните нива на равнищата.

Може би не съм прав, може би аз самият не разбирам какво точно се казва. Езикът се променя – и слава Богу!, защото той е образът на обществото. Понякога просто нещата, които чувам ми се струват излишни в най-добрия случай, абсурдни – в най-лошия. Какво означава да стартираш посока? Какво означава да поддържаш силна връзка с нивата, които комуникират с хора? Не разбирам. Поне да се използваха правилно чуждиците… Язък.

Това, което трябва да се разбере е, че не е толкова трудно да се използват купища чужди думи, това не прави говорещия по-умен. Чуждиците са проста работа, а този който ги използва погрешно май е … още по-прост.

Комплицираният дискурс не е демонстрация на церебрални умения чиято база е възможността да се адаптираш към факторите интегрирани в професионалните характеристики. Ако искаш да се реализираш може би използването на термини произлизащи от интеграцията на атрактивни чуждоезични реалности в националния и автохтонен език не е най-релевантно. Не е ли по-позитивно просто да бъдеш креативен, без да си амбициран от интеграцията на възможно най-голям брой чужди думи в езика си? Не може ли да бъдеш перфектно разбран като използваш и дискурсът, с който си закърмен? Не е ли възможно да генерираш дебат и без да търсиш на всяка цена да заместиш родната дума?

Да не говорим, че има и риск баба Гена от Бистрица нищо да не разбере от хипер-релевантния ти спийч и да си каже: „Абе, майната му на тоя, нема па да гласувам за него”.

Изборът на народа

2007-05-28T14:56:00.000+02:00

Минаха и изборите. Аз останах много разочарован. Да, зная, всички казват, че това се е очаквало. И повечето го казват с омърлушен вид, сякаш ги е яд, че това е станало. Аз все пак се разочаровах, защото си позволих все пак да се надявам на някакво идейно развитие на партиите което ще достигне до гражданите.

Сега се надявам партиите в този им вид да загинат. Не защото разочароваха мен и всички останали, а просто защото всички са губещи. ГЕРБ ще трябва да си скалъпи набързо някаква идеология, защото принадлежността на партията в европейския парламент го изисква. БСП ще трябва да се примири с факта, че лейбъристите или немските социалдемократи с които ще заседава са израснали в нормални демократични условия и не са обременени от длъжността на родителите си – не са закусвали Маркс всеки ден, не са си лягали с омраза към Запада. ДПС пък ще трябва да обясни как така влиза в партия, която е про-федералистка, против разширяването на този етап на Съюза и против прекалено близките отношения с Русия (ДПС май подписа някакъв си енергиен договор преди време...). НДСВ – НДСВ има ли въобще защо да го обсъждаме…

Това – за губещите-печеливши. Що се отнася до губещите-губещи, то аз се надявам, че ще разберат, че под тази форма те вече не трябва да съществуват. Дясното може само да бъде изградено от млади хора – тези млади, от които именно тези десни въобще не се интересуват. Защото или „няма млади хора”, или „няма достатъчно способни млади хора”. Прощавайте господа, но не разбирам критериите ви. Само се огледайте и ще разберете, че грешите. (Е, абитуриентската стихия може би не е показателна, но все пак смея да се надявам, че не всички са халосани от бухалката на чалгата).

Да, жалко, защото според механизмите на ЕС България никога няма да се добере до вице-председателство на Европейския парламент.

Затова – да, всички са губещи. Най-губещите сме ние – тези, които не се занимават с политика, а се надяват просто политиката да се занимава с тях и да ги уважава.

Преди няколко години щях искрено да се възмутя от ниския брой гласували. Сега разбирам всички тези които не се намокриха за да стигнат до урните. Преди време щях да кажа, че е всъщност избори е нямало. Сега смея да твърдя, че избори наистина имаше. Само пребройте отчаяните от партиите в сегашния им вид в България… Ако зачетем не гласувалите, а тези които не са си дали гласа, тогава ще се доберем до кворум, който ще покаже, че и ние сме демократични хора.

Има ли, няма ли кампания?

2007-05-11T19:30:00.000+02:00

Миналата седмица минаха френските президентски избори, с което май че и поприключи дейноста ми свързана с тяхното следене. Разбира се, предстоят парламентарни избори във Франция, които, като се има предвид политическото съзвездие във Франция, съвсем не е без значение. Но да караме по същество.

За пръв път отделям толкова много време да следя предизборна кампания. Колкото и да ме засягат кампаниите, никога досега не ми се беше случвало всеки ден да прекарвам по няколко часа да чета вестници, да слушам радио и телевизионни предавания, за да се информирам какво става с този и онзи кандидат, кой какво е казал, кой каква грешна стъпка е направил, и, най-вече, как е реагирало обществото на всичко това. В никакъв случай не мога да кажа, че съжалявам за прекараното време. Ако бях антрополог или психолог със сигурност щях да извлека много повече полза от дейността си. Аз обаче не съм нито едно от двете. Преди няколко седмици ме представиха като политолог. Може и това да съм, но названието на тази професия като че ли не предоставя достатъчно възможности за да може човек да си представи нещо привлекателно. Дори Word ми подчерта думата „политолог” като грешна. Нека се определя само като наблюдател. Така не се обвързвам с никакви модели през които иначе би трябвало да гледам.

Все пак трябва и да си призная, че попаднах на много интересна кампания. Следенето беше удоволствие, всеки ден с интерес четях новините, защото нещо ставаше. Кандидатите спориха не само на телевизионни диспути, но и организираха митинги, пращаха свои лейтенанти да говорят за тях, че и вместо тях, и всеки гражданин реагираше, а някои граждани се радваха, че им подаряват безплатни фланелки, джапанки, че дори и презервативи с имена на партии и кандидати. Хората във Франция май се научиха на демокрация. Учудващо високата избирателна активност го показа: да даваш гласа си за свой кандидат означава да даваш гласа за самия себе си. Капиталистическото общество не е несъвместимо с „полезния глас”. В пазарната икономика всеки гледа собствения си интерес и невидимата ръка на Адам Смит води всичка в една положителна посока. Слагам си слънчеви пана на покрива, защото след само 1 година ще си избия разходите. А същевременно се оказва, че и енергия пестя. Нищо, че не съм се сетил. Същото мислене може да бъде приложено и в политиката. Гласувам за лицето Х, защото ми е симпатично, харесва ми вратовръзката му, пък и с умиление гледам на ниския му ръст. А същевременно се оказва, че въпросното лице има виждания за Европа, които след няколко години ще са от полза не само на мене самия, а и на моите приятели и неприятели.

От егоизъм ли, от етноцентризъм ли или защото идеологията ги е привлякла, французите разбиха виждането, според което политиката принадлежи само на най-начетените, на тези, които знаят, че ще гласуват за еди-кой-си кандидат, защото той добре познава Джон Стюарт Мил, защото е съгласен с критиката на Арон на Маркс или защото са чували, че монтескьовото разделение на властите е добре разбрано от него. Всеки глас е от значение, и хората, привлечени от добре подготвените кампании на кандидатите, адресирани не само към просветените, а и към тези които имат мнение по разни политически въпроси, изпълниха гражданския си дълг с удоволствие, страх или хъс. Но го изпълниха.

Веднага след края на кампанията във Франция почнах да се ослушвам и оглеждам предимно в българското медийно пространство. Ха! Ами че след само няколко дни предстоят избори! Защо никой не говори за това? Дори лелката от басейна с досада се навежда и вади еднолитровата бутилка топла бира когато по чернобелия телевизор почне да се говори за европейските избори. Отпива, и изпуска едно многозначително „Пуффф!”. Спасителят пък в този се спасява в сауната, за да се отърси от няколкото секунди ТВ-„облъчване”.

Разбира се, при тези обстоятелства (липсата на желание на политиците да се държат като политически кандидати пред народа) не бива да очакваме заинтересованост от страна на потенциалните избиратели. Избирателната активност ще се гмурне до приемливия минимум, колкото да можем да кажем пред Европа и света, че все още сме населено място.

Липсата на истинска кампания едва ли ще възбуди интерес към Европа, колкото и енергийни напитки да се пият. Жалко. Това беше шансът ни да си разкажем къде се намираме от 1 януари насам.

Вестник или блог?

2007-03-22T19:35:00.000+01:00

Когато човек си води блог му е позволено да се поизпуска, да си казва личното мнение, макар и от време на време да му се случва да не изпълни законите на пълния член. Позволено му е и да използва думи от говоримия език, защото, по дефиниция, блогът е нещо лично, чиято цел не е нито информативна, нито образователна. Когато човек иска да се осведоми, той действа според павловия рефлекс на журналистиката: купува си вестник.

Пресата не е блог, но въпреки това използва думи от говоримия език. Хора се „утрепват”, „отсвирват”. Работи се „прецакват”. Роми няма, дори и циганите отсъстват, има „мангали”. И така нататък. Сигурен съм, че всеки може да си състави собствен списък от нелепости, от думи, съставящи език годен за Попа или Петте Кьошета, или пък за neolog.nl.

Но длъжни ли сме да четем тези неща във вестници, псевдо-представители на благородната четвърта власт? Не. Защото по този начин ни се отнема личната свобода да избираме между информация, получена от блог (личен носител на информация) и вестник (обществен носител на информация). Не можем да избираме между непрофесионален писател, за когото знаем от самото начало, че не е длъжен да е изучил в изкуството на журналистиката, и журналист, за когото се предполага, че поне на български се е научил. А всъщност не е никакъв професионалист.

Когато писателят говори на читателя по прост(ашки) начин, значи го смята за простак. Ето защо ми е толкова обидно да си купувам вестник. Смятайте ме за какъвто си искате, но поне малко си прикривайте мнението, драги вестникари.

Да, разбира се, че можете да ме отсвирите. Или да ми биете шут.а. И т.н. В това най-малко се съмнявам.

Репрезентативна апатия

2007-03-21T08:04:00.000+01:00

Кой знае какво е евродепутат? Някои казват, с право, че май единственото, което е ясно, е, че получават големи заплати и разправят наляво-надясно, че са евродепутати.

„Пак начин да избягаш от отговорност”, „Пак ще се нагушат” – се чува от една страна, а от другата се чудим кого да пратим.

Ако репрезентативната демокрация в нашата държава е стигнала дотам, че се питаме, от една страна, за какво са ни народни представители, а от другата се чудим как да избегнем преките свободни избори, то тогава как искате да си имаме друго освен яки кметове и мълчаливи президенти…

Животът на другите (Das Leben der Anderen), или нашият живот

2007-03-13T00:02:00.000+01:00

В „Кризата на културата” Хана Арендт пише, че тоталитарните режими наподобяват лукова глава: всеки слой неминуемо граничи с друг, а правителството стои в центъра. Каквото и да прави всеки слой, той го прави обърнат към центъра, и по този начин го защитава. Външният свят не е нищо друго освен следващ слой на луковата глава.

Повече от петдесет години след като Арендт превърна в теория и обясни тоталитарните режими, те изгниха. Но не сами. С тях постепенно се разкапаха и почерняха всички слоеве: бюрокрация, полиция, образоване. Последният слой е гражданското общество. Единственото спасение за него е центърът да регенерира.

Но гражданското общество може и само да предотврати гниенето си като се занимае със собственото си минало и го осмисли. За това винаги съм се възхищавал на германците, които не пропускат случай да плюят върху бесовете на миналото си. Няма брой на списание Шпигел или на всекидневника Зюддойче Цайтунг който да не споменава нацисткото минало на страната. Ето, част от SPD иска посмъртно да отнеме гражданството на Адолф Хитлер, докато CDU е против такова решение, което би означавало бягство от историческа отговорност. А и киното се грижи за историческото образование на немците. Филм като „Goodbye Lenin” поучава, въпреки забавните си страни.

Florian Henckel von Donnersmarck направи същото с последния си филм, „Das Leben der Anderen” (животът на другите). Филмът е изключителен, това определение, малко изтъркано, ми идва сега, 5 минути след като го гледах. Актьорите са майстори, режисурата и камерата също. Без много излишни ноти фон Донерсмарк показва на немците какво се е случвало в тяхната страна. Показва, но и дава съвсем малка надежда, че може би не всички хауптмани на Щази са били касапи.

Нямам намерение да се превръщам в това, което не съм: критик. Не съм способен на такова нещо, и ще си поспя с филма в главата, вероятно дори ще се събудя със смътен спомен за него.

Това, което мога да кажа, е че филмът е още един урок за България. Ние не си осъдихме миналото, и затова сега още живеем в него. Старите актьори от комунистическия режим още си играят ролите, в други одеяния, а ние гледаме захласнато.

Кога ще си напишем историята? Кога ще разкажем и ние открито, без недомлъвки, нашия живот на другите? Моето поколение вероятно „и идея си няма как е било”, защото не сме го изживели разумно, ами сме ходили на четири крака в ядрено зелената чернобилска трева докато щедрата номенклатура е раздавала ягоди с големина способна да докаже дори тезите на Лисенко и Мичурин. Това ни казват всички, с които не споделяме минало, изживяно с разум. Но на тях мога да кажа само, че сега споделяме едно и също настояще, в което понякога се питам дали всички са още с разума си.

Хана Арендт се оказа права и в още нещо, без да иска: ние май сме лукови глави.

Скучна, тъпа държава? В никакъв случай!

2007-02-27T11:00:00.000+01:00

„Скучна, тъпа държава!” – ето какво съобщава Омерга за България.

Ние с нея – с Омерга – си се знаем много добре. Знаем се и с България много добре. И ако трябва да съм съвсем искрен, няма почти нищо, с което да не съм съгласен в статията й.

Но все пак, не съм съгласен, че държавата ни е скучна и тъпа. Напротив, това е точно страната на чудесата. А такава страна не може да бъде тъпа, камо ли скучна.

Да вземем закона за „задръстеността”, както го кръсти нашият дякон-блогър, който сам ще се познае. Това е закон-самоцел. В правото такъв вид закон не може да има: той не е нито органичен, нито какъвто и да е било. Той създава собствена юридическа категория. Категория „безсмислен и ненужен”. Или, за да цитирам още някой, който вече трябва да се познае, това е категория „политически саботаж”. Този закон противоречи на европейското право. Та може ли френски граждани в Брега на слоновата кост да могат да гласуват за европейски депутати, та българите в Турция да не могат? Личните мнения, концепции и други оставяме настрана. Това, което ме интересува е, че въпросното законодателство е много необичайно, да не кажа забавно. Кой знае, може би Комисията ще почне да ни бие по главите за този закон. За съда в Страсбург да не говорим. Предполагам само, че по силата на чл. 3 на първия допълнителен протокол към конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (1) парламентът ще донесе на България много неприятности. И много ще са облагите за адвокатите в тази област. Е, това ако е скучно, аз съм трамвай!

Продължаваме. Омерга твърди, че няма думи относно концерта „Не сте сами”. Вярно, че говори за самия концерт. Аз обаче искам да помислим малко за самото начинание, за лентичките на свободата. Докато тайните служби на страни „приятелки” се бъркат в джоба за да освободят „медиците” от либийското им нещастие, ние уверяваме въпросните „медици” с лентички, че не са сами. Аз много-много по лентички не си падам, но намирам за интересна цялата инициатива, защото лентичките като че ли не са предназначени само за медицинските ни сестри. На тях пише „не сте сами”. Еми да ме прощавате, ама отивам да си купя кашкавал и продавачката ми съобщава, че цената му се е вдигнала на десет лева, а пък лентичката на ревера й ми съобщава най-учтиво, че не съм сам! Е, това ако е скучно!

Така, продължаваме за таксиметровите шофьори. Предлагам да напечатаме жълти лентички на които да пише „не сте сами” и за тях, защото те явно доста се притесняват от самотата си. Без значение е това, че демонстрират. Аз го намирам даже за израз на директна демокрация. Една таксиджийка ми разправяше оня ден колко гордо е застанала пред парламента и е тръгнала да мачка един от депутатите с колата си, „в знак на протест”, защото този мерзавец се е осмелил да ходи в народното събрание, при положение, че трябва да се грижи за интересите на гилдията. Тази случка съвсем не е безобидна, пък и е много интересна: институциите ни „не джарат”, както се изрази госпожата-шофьор. Без значение какво е мнението по въпроса с такситата, мисля, че и това никак не е скучно.

Нашата държава не е скучна. Не е и тъпа. Ето, онзи ден фотографът Бай Ваньо от Хисар (произнася се Хисър, с ударение на „и”-то) ми обясняваше, че Левски е английски шпионин, чиято задача е била да постави основите на Третия Райх. След това ми заяви съвсем сериозно, че Дънов никога не е съществувал. И този малък урок по субективна история изведнъж обезглави класацията за „Великите Българи”.

Много се извинявам, мила Омерга, но страната ни не е скучна. Всеки ден може да се научи нещо тук. Всеки час може да те изненада с нещо.

А това, че всичко, което става около нас е предизвикателство за здравия разум потвърждава тезата ми, според която България не може да е тъпа.

(1) Член 3 : Право на свободни избори

Βисокодоговарящите страни се задължават да провеждат свободни избори през разумни периоди с тайно гласуване и при условия, осигуряващи свободното изразяване на мнението на народа при избиране на законодателното тяло.

Екшън план за спасяване на българския език

2007-01-31T23:41:00.000+01:00

Слава Богу, че докато му беше време научих чужди езици. Защото ако не бях, сега нищо нямаше да разбирам от българския.

Постоянно телевизия, радио и вестници ни заливат с някакви странни, забулени думи (пардон, завоалирани) които, понеже са чуждици, звучат добре. Ами да, може ли да се сравни един прост план за действие с предлаганите напосоки „екшън планове”? Веднага пред очите на читателя се появяват сценки от пъстри холивудски филми. Брей, значи, виж какви средства прилагаме за да се борим!

Прилагаме ли? Не разбираме. Дайте по скоро да имплементираме! Прилагат глупаците, които още говорят само собствения си език. Разбира се, този въпрос, с илетризма и аналфабетизма на тези, които говорят само български, може да се обсъди. Но пък, от друга страна, кой в наши дни обсъжда? Ако искаш да си готин, пардон, куул, трябва да си способен да дискутираш.

И така постепенно, без да се усетим, изчезва българският език. Едно време сме си присвоявали чужди думи за предмети, за които думи действително (пардон, реално) не са съществували: френските любители на вино са ни подарили своята dame Jeanne (дамаджана), германските автомобилисти са ни услужили със Schiebedach (шибедах). Разбира се, борили сме се да побългарим някои думи: Auspuff става ауспух, séchoir става сушуар. За полюлея да не говорим…

Днес явно тази склонност е изчезнала. Тенденцията се е минимизирала, така да се каже. Днес с радост приемаме интродукцията на комплексни думи. Тези, които нямат какво да кажат, с удоволствие изпълват страниците с комплексни, уж интертекстуални и експресивни идиоми. А пък някои се радват, че могат да комуникират, чрез текстов, визуален или аудитивен медуим с авторите на анализи, проекти и екшън планове. Това като че ли прави по-семпло комуникирането. Пък и е позитивно от гледна точка на пиар-релациите.

И все пак някои неща не се подават на тази тенденция. Псувните си остават на чист български. Може би е нужно по-минимално ниво на компетентност от страна на субектите, които се превръщат в обекти на все така простите псувни…

Европа - по-конкретно

2007-01-02T12:14:00.000+01:00

Още веднъж дойде новата година. Но този път това по принцип чисто символично празненство бе изпълнено с малко повече смисъл, европейски смисъл.

“Та и това е символично”, ще кажат някои. Не! Членството ни означава много неща, свързани с общи пазари, общи граници и други общи неща. Разибра се, всичко това “общо” няма веднага да си проличи, но горко на онези, които са днес против влизането ни в Европа, как ще оправдаят скептичното си отношение, когато българинът европеец ще се е почувствал в това пространство наистина у дома си? Дали ще почукат плахо на вратата му тогава?

“Е, голяма работа, все едно трябваше да дочакаме 2007-а за да разберем, че сме европейци”, ще кажат други. Разбира се, не членството ни в ЕС ни прави европейци. Но това означава, че България става официално част от една история на Европа, от която бе досега откъсната. С България и Румъния Европа вече наистина е обединена, обръщайки гръб на всички диктатори, на всички партии и от двете страни на завесата, които допреди няколко години само негодуваха и злословиха срещу Европа “без нас”, от едната страна, или срещу Европа “с тях”, от друга.

Вчера чаках зеленото на един светофар в Париж. Изведнъж една жена в колата до мен започна да размахва ръце и да ми прави знаци да си сваля стъклото. Помислих, че съм спукал гума, или Бог знае какво бедствие е сполетяло количката ми, и веднага завъртях енергично дръжката на прозореца. Жената ме попита сочейки номера ми: “България?” –“Да!”. “Честито, добре дошли в Европа!” ме поздрави развълнувано и сърдечно тя. Това мило приветствие ми въздейства така, че пропуснах зелената светлина. И може би именно с него ще запомня зеления светофар на Европа.

А след това много се смях, защото си представих как тази жена, пък и всички други които са способни да разтълкуват двете буквички “BG” от номера на колата ми, с която се движа от сума години в Париж, си мислят: “Ето ги Българите! Преди няколко часа влязоха в общността, и вече се разхождат с коли из страната ни!”. Все едно сме изчакали Новата година на старт по границите.

А то донякъде си е и така.

Честито!

2006-12-31T20:17:00.000+01:00

Фрустритащият Борат

2006-11-30T14:22:00.000+01:00

Айде, и аз гледах този прехвален филм. Спомням си преди няколко години как се смеех на простоватите, нарочно нелепи скечове на героите на Саша Барон Коен – Али Джи и неговия журналист от Казахстан Борат (представителят на австрийската псевдо-гей-телевизия Бруно, новия персонаж на Барон Коен, още не съм го виждал). Пък и що материали изчетох за Борат! Колко мейли получих само, всички казват – велик филм!

За съжаление – защото Барон Коен е добър хуморист-провокатор – Борат не е нито велик, нито филм. Без интрига, филмът е изцяло основан върху провокацията. И донякъде филмът е стойностен, що се отнася до провокация. Показва ни на какво мислене е способна масата от народа. В Америка. Но това и ние си го знаехме. Масата от народа е способна на най-лошото, стига да знаеш как да се отнесеш към нея. Като пример може да вземе всички пучове, описани от Малапарте в “Техниката на преврата” и базиращи се на незанението на населението – Троцки, Мусолини, Кап, Примо де Ривера, Пилсудски... (Съвсем между другото, последната глава от книгата се нарича “Една жена: Хитлер”. Ранен признак на възшествието на матриархата?) Няма нужда, следователно, масата да е американска.

Борат не ме подразни, просто излязох от залата с добре познатото на психоаналитиците чуство на фрустрация: карат те да се надяваш на много, не получавш нищо. Махленските шегички ми бяха забавни, но донякъде. Жалко: в този жанр – на нарочната простотия – има хляб, ако се изпипа добре. Провокацията може да бъде медиум, а може би дори и изкуство (сещам се за Серж Генсбур горейки банкнота от 500 франка по националната френска телевизия...), но Борат като че ли не е доизработен в това отношение. Мисля си, че все пак можеше да ни се спестят разни прекалено вулгарни сцени, които не допринасят нищо.

Неприятното в цялата работа е, че все още има хора, които си мислят, че Казахстан наистина е замесен във филма. Какво са ни направили пък хората от Казахстан, че да ги нарочваме така? Чух дори, че г-н Назарбаев бил купил време за реклама за страната си по CNN. От тази гледна точка Борат може да се окаже полезен: може би някой хора ще разберат за съществуването на Казахстан от филма.

С две думи: Борат не прави лошо никому, но като че ли не е уцелил мишената, която сам си е поставил.

Разединени към Европа

2006-11-14T14:22:00.000+01:00

Еврооснови

Интересът към Европейския съюз е явление, което ме кара да се чуствам спокоен за бъдещето на тази институция.

Интересно е, как всеки очаква нещо от “Европа”. Под “всеки” разбирам не само всяка страна членка, но и всеки европейски гражданин. Много често частните мнения показват, че европейският Съюз може и да стане политическо пространство, а не само търговски съюз.

Нека да си припомни декларацията на Робер Шуман на 9 май 1950 година. Никой не е можел да си представи тогава, че Европа може да се развие до такава степен, че да започне да се говори един ден за политически съюз. Но Шуман загатва тази възможност в речта си:

Европа няма да се създаде отведнъж, нито само с един единствен план. Тя ще бъде изградена само с помощта на конкретни стъпки, създаващи преди всичко една действителна солидарност.

Европейско гражданско общество: различни мнения, общо значение

Колко много са хората, които са убедени, че една Европа не може да съществува, защото няма едно мнение за Европа, това е факт, в който всеки един от нас може да се увери като отвори вестник, пусне телевизор, или зададе въпрос на Гражданина-философ (а именно всеки случайно срещнат, било в България или другаде).

Добре, няма едно мнение за Европа. Но всеки като че ли има мнение за Европа. Един е против, друг е за, трети хич не е убеден, четвърти, като нов Тома Аквински, чака да види. И именно този факт – съществуването на мнение за Европа – е една от основите на политическата Европа.

Дебатът, който се ражда чрез противопоставянето на различни мнения и аргументации, също може да е основа на тази де факто солидарност, за която говори Шуман. Свободният дебат е признак за съществуващо гражданско общество. Днес забелязваме, че дебатът вече не е затворен в рамките на националните граници, а се развива в цяла Европа, чрез вестници, списания и разни други индивидуални форми на електронна комуникация. Ето! Това е Европа!

Политическата Европа може да се роди от гражданското общество, от европейското публично пространство, което произтича, както казва Хабермас, от един конкретен, европейски опит “който създава съзнанието за съвместно изстрадана и съвместно оформена политическа съдба”. Това гражданско общество вече съществува, защото всеки има не само мнение за Европа, но и мнение за мнението на другите европейци за Европа.

(Англичаните, например, са убедени, че всички французи мислят единно и проевропейски. Каквото и да говорите, англичание винаги ще обобщават мненията на французите за Европа. Обратното също е вярно.)

Не в националните характеристики, ако те изобщо съществуват, се крие бъдещето на политическата Европа, ами в простичкия факт, че мненията съществуват... Идеалното съгласие между всички не е родило досега нищо значително. Дебатът, дискусията, размяната на противоречиви мнения и нуждата от убеждаване – ето откъде извират демократичните политически системи. Вече имаме базата. Сега трябва само да осъзнаем, че имаме обща история.

Дори историческите битки между европейските държави и народи са обща история. Затова нека се радваме, че не всички сме едномислещи по отношение на Европа.

(виж Ю. Хабермас, Der gespaleten Westen, Suhrkamp, 2004 – фрагменти в списание Факел, бр. 1 / 2005: Новата европейска идентичност)

Европа и българската самоличност

2006-11-08T13:43:00.000+01:00

Политизиращата Европа

На никой в блогосферата като че ли не му се говореше за политика. И изведнъж се появиха псевдо-тестове за политическо ориентиране, за израбтоване на собствен профил (тежкό на тези, които са си нямали профил преди теста...).

После отново се появи и явно обединяващият дебат за Европа. (1) За този Европейски Съюз, който като че ли ще излекува всички българи от характеропатиите им. Дали е така? Поне едно ми се струва ясно: веднъж в Европа, и основата на характеропатиите ще е различна. Ще знаем, че сме европейци. Официално. Ще знаем, че може да сме индианци, но сме като индианците на Лас Казас: хора.

България и Камелот

Европа обединява. Европа е първо търговски съюз, после може и да стане политически. Европа е една кръгла маса, на която всички рицари могат да си кажат думата. А думите в Европа са с различна тежест в зависимост от рицарите. Както и мечовете на европейските рицари.

Но поне и ние ще си имаме рицар на тази кръгла маса. Едно трябва да ни е ясно: там няма да се решават проблеми свързани с националните ни характеристики.

(1)Ако не друг, то поне Хабермас би останал доволен от този факт: комуникативното действие пуснато в обръщение. Дали не би могъл философът да вземе България като пример за теорията си (Theorie des kommunikativen Handelns)? Едва ли: в България липсва конституционен патриотизъм.

Блог, средство за (дез)информация

2006-11-05T00:59:00.000+01:00

Да приемем, че блоговете се превръщат в истински източници на информация. Хубаво ; обаче как можем да приемем толкова лесно един феномен, който всъщност означава да лишим вестниците или телевизията от тяхното ratio vivendi?

Лесно, ще кажат някои: та във вестиците само ни лъжат. (Както между другото и навсякъде и по всяко време всички които имат възможност.)

Трудно, ше кажат други, блоговете не може да са друго освен средство за прокарване на лични идеи, които могат само да ни осведомят за социалната температура, без да определят цялостна диагноза.

Аз съм леко объркан. Защото от една страна явно днес обществото не може да черпи информация само от официални извори. Тук таме се прокрадват нотки на неминуема цензура, raison d’Etat oblige.

От друга страна, обаче, изглежда, че извиращата от неопределени извори информация може да и бъде съвсем погрешна. Ето, баварският вестник Sueddeutsche Zeitung си направи експеримент с Уикипедия , този прекрасен проект за информация за всички. Незабележимо немските журналисти поканиха Village People на полагането на клетва на Роналд Рейган, завъдиха несъществуващи риби в съществуващи морета, и тн. И всички четат, и малко се съмняват... и информацията си седи, приема се, анализира се и се синтезира на всички нива на общеставата и на 220-те езика на които Уикипедия съществува. Исторически виц или манипулация? Не, просто грешка. В най-добрия случай.

(Все пак да кажем, че от 17-те грешни въвведения на немския вестник във Уикипедия, 12 са открити доста бързо (за между 2 минути до 3 дена). Петте останали са прекалено технически за да образуват истниска дезинформация...)

Не би ли трябвало да има все пак някакъв минимален контрол върху изворите на информация? Някакъв регулационен орган, какъвто е нужен на всички функциониращи в мрежа системи? Някакъв Висш Съвет на Блогърите?

Разбира се, говоря за екстремната ситуация, в която би ни се наложило да разчитаме само на блоговете като източник на информация.

Но ето, че докато пишех, спря тока. И в блока, и в блога. И ми се наложи да си чета книжка на свещ. Прехвърлих и хартиеното издание на днешния вестник. Значи може би има още хляб в традиционните медии.

А може би има и още хляб в свещите, тъй като частната ватиканска телевизия Телепаче напусна вчера Ватикана.

България в чужбина

2006-11-01T18:16:00.000+01:00

Втория тур на изборите

Вторият тур на президентските избори съвсем не беше интересен. Всичко, което можеше и трябваше да бъде казано относно това издание на изборите бе написано и изречено преди това. Сега всички забравиха затова. (Политическата ситуация бе изрисувана чудесно от Юлиан Попов във вестник “Дневник”).

Мнения на “западняци”

А пък на “запад” като че ли нищо не се чу за нас. Интернет изданията на повечето големи френски, немски и италиански вестници почти нищо не казаха за нас. Този факт хем ме натъжава, защото говори за липсата на интерес към нашата млада демокрация, хем ме успокоява, защото – в края на краищата – какво има толкова да се говори за нас...

Така си мислех. Но неочаквано започнаха да ми се обаждат приятели французи, за да ме разпитват какво точно се е случило с изборите в България. Изненадах се от този внезапен интерес, и после разбрах, че четейки новините, моите приятели са попаднали на статия за любопитната забрана на алкохол в предизборния ден. Че това ли е най-интересното? Всяка правна система гледа да се бори с пороците на обществото си както може. (И все пак, алкохолизмът май далеч не ни е най-големият проблем...)

Останах приятно изненадан от факта, че всички с които говорих бяха запознати с резултатите от вота. Въпреки, че почти нищо не пише във вестниците по въпроса. Защо? Решението на тази гатанка е механично: хората познават българин, и се интересуват от България. Което просто означава, че трябва ние да се запознаем с чужденци.

Мненията за “западняци”

Но когато се запознаваме с чужденци, нека да го правим честно. Повечето български студенти, например, които пристигат да учат в Париж са убедени, че французите са:

а) тъпи,
б скучни,
в) не могат са се сравняват с българите които нито са тъпи, нито са скучни и знаят как да се забавляват защото... не са тъпи и скучни като тъпите безинтересни франсета.

Е да, при това положение няма как да се убедиш, че може би някъде във Франция има поне няколко свестни французи... А пък и няма как да убедиш французите, че ти не си тъп и скучен, че нямаш нищо общо с албанската мафия, с проституцията и с дрогата, с фалшивите пари и крадените кредитни карти... с две думи: че нямаш сестра, както се казва в известния виц.

Когато се научим да сме по-толерантни, когато разберем, че може и да не сме бананова Република, но че може би все пак има какво да научим от "чужбинци" (било то на индивидуално ниво), тогава може би няма и да страдаме от този хроничен комплекс за гениалност, който ни тресе...

А сега, да действаме. Всичко гореспоменато може да се върши и с Първанов президент. Нека не започваме отново да си търсим виновници за всичко.

Странна политическа картина

2006-10-27T09:58:00.000+02:00

От неделя се опитвам да драматизирам поне малко резултатите от изборите. Но някак не се получава. Какво се случи в неделя ли? Нищо.

От ляво до безкрай

“Социалистите” спечелиха битката за територия в политическия пейзаж, но не и без съюзници. Техни съюзници бяха всички тези, които не знаят, че може да има политически пейзаж, както и тези, които си търсеха подслон. Здраво стъпили върху добре смазаната политическа машина, те разбраха, че в България като че ли политическо съзнание няма. И запълниха тази все още празна ниша. Чисто утилитарен подход към нещата, Милтън ряпа да яде. Коренно се промениха ”целите” на левицата, която изведнъж си присвои онези думи и идеи, които са й били изцяло и исторически чужди. Сега говорим за НАТО и за “европейското бъдеще на България”. Защо нещата се променят толкова лесно? Защото хората не са разбрали, че паметта може да играе някаква роля в политиката. А докато това не се разбере от населението – т.е. докато не се разбере, че в демокрацията трябва и да се мисли (и то за себе си) – то тогава може без особени усилия да се взима и предава властта. Докато не стане някой социален катаклизъм. Демокрацията се ражда от такива катаклизми.

Но такива катаклизми може би вече няма да има. В една малко или много стегната в рамката на либерални права и свободи Европа, такъв събуждащ удар не може да се роди. “Социалистите” го разбраха. В първите години на крехката демокрация всичко се въртеше около конфискация на демократичния процес от страна на тези, които обществото насила изхвърли в новия режим. Объркване на хората, създаване на твърди или безидейни електорати, партии и отделни лидери. Мисията бе проведена успешно: хората наистина се загубиха. Объркаха. Бяха отново излъгани.

И все пак това не е просто повтаряща се история ; това е логичният завършек на процеса на дезинформация. Изтриване на историческия харддиск. “1984-а”.

От дясно та на дясно

Атака? Никакъв шанс.

Сравнението с Льо Пен. Спомням си преди пет години френския «21-и април», датата, на която французите трябваше да изберат между Льо Пен и Ширак. Важно е да се отбележи, че двете явления не могат да се сравняват (колкото и да се иска на нашите медии да осъществят тази връзка) : битката във Франция се водеше на политическо ниво. Първо, тя се проведе само от дясната страна на политическия диапазон: между център-дясно и крайно дясно. Това обяснява дилемата която тогава разтресе французите: лявото изцяло беше изключено от играта. Второ, изборите протекоха с дебати, аргументи и обръщения към гласоподавателите.

« Attaque ». В случая на Атака аргументи няма, има просто папагалско повтаряне на чутото на улицата от устата на средно-фрустрирания българин. Но ако има едно политическо правило, то е, че на основата на голата омразата нищо трайно не се гради. Ако си невеж и не храниш уважение към народа си, какъвто е случаят с г-н Сидеров, ако само превеждаш речите и програмите на малки харизматични лидери като г-н Льо Пен, каква легитимност може да имаш тогава? Създаваш малки трусове, но те не могат да образуват трайно земетресение. И слава Богу! Защото с омраза, популизъм и свръхдоза демагогия: тогава се раждат историческите драми. Псевдо-символи без покритие не стигат за да спечелиш народа. (Но явно стигат за завземане на други свободни ниши в мета-политическото пространство).

In medio stat virtus

Да, в центъра е истината. Но това значи ли, че ако няма център няма и истина? Не. Но трябва да си намерим някой, който да ни я каже. Някой, който да използва малко демагогия, а не да се крие зад правилните си избори, които не споделя с народа – с тези, които трябва да съдят. Тук, в тази среда, се крие големият политически разгром. Как така никой не успя трайно да завладее тази част от политическия пейзаж? На картината, която след два месеца ще окачим в галерията на Европа, ще има едно бяло петно, точно по средата. Нищо. Антиматерия.

Аз вярвам в тази антиматерия (която наричам дясно, за да я вкарам в познати категории). Но тя трябва да започне превъплъщаването си, да се пребори с вътрешните си болежки, и да излезе достойно напред, поднасяйки идеите си на ниво, достъпно за всеки. От нея може единствено да се роди политическото.

Е па такова животно нéма

Не мисля, че трябва да се отчайваме от това, което стана на изборите. За Бога, та ние сме демократично мислещи същества само от 15 години! Какво е това в историята на една държава? На Запад средният избирател и след няколко века демокрация е все още склонен да се подаде на всякакви манипулации. Ще мине време, и ще придобием и истински политически навици. Ще разберем тогава, какво означава да гласуваш: да дадеш гласа си за самия себе си.

И тогава вече може да говорим за избори.

Изборна импресия

2006-10-22T18:10:00.000+02:00

Ветрец подухва в Париж и разнася пожълтели листенца над българското посолство . Тържествено е отворена портата на представителтвото на Републиката. Прекалено тържествено... Защото тържеството като че ли липсва. На малки групички прииждат гласоподавателите. Пристигат като най-обикновени минувачи, излезли на следобедна разходка в построеният от Осман седми арондисмент. След това неочаквано се отцепват за да влязат в хубавата българска сграда. А френските минувачи се заглеждат след тях, и се чудят какво става. Може би има изложба или частен прием? “Едва ли, прекалено малко са посетителите” – това е вероятно мисълта която кара достолепните възрастни хора, наследници на истински революционери, благородници или просто куртизанки, да отправят глава към залязващото есенно слънце и да продължат разходката си. И те ще си имат избори. Но това е чак след година.

Преминеш ли прага на българското посолство, продължи право напред. Не се притеснявай от свиренето на детектора за метали. Ако все пак страдаш от комунистическия атавистичен страх от пазачи, то обърни се плахо към човека до детектора, и той ще те успокои: няма защо да обръщаш внимание застрашителния звук. Нали сме все наши.

Две секции. По азбучен ред: от А до Й, от К до Я. Всичко протича без никакви особени инциденти. Записва се името и адреса в България (ако не го знаете, проверете в личната си карта). Докато се преписват всички данни от паспорта, отидете да зачеркнете един от квадратите зад перденцето. После следва подпис, сгъване на прозрачната бюлетина (почитателите на секретния вот: сгънете няколко пъти), и пускане в също така прозрачната урна. Паспорта приберете и – приятен ден.

След това, ако сте гласували, моля напуснете посолството. Да не се получава ненужно струпване. Бистренето на политиката: в близкото бистро, ако обичате.

Бюлетините затворени в урната, листата се полюшват във въздуха... Слънцето постепенно се скрива... Нищо и никакъв избирателен ден. Добре, че дойдох с колело, та не ми сложиха глоба за неправилно паркиране пред Република България.

Размисъл

2006-10-21T20:35:00.000+02:00

Седя и мисля, седя и мисля... Днес цял ден е така. Добре поне, че прекарах половината ден във влака. Да мисля затова, как хората не мислят, всъщност, за много неща. Дай им добро място във влака, по-евтин билет, или евтино кафенце във вагон-ресторанта, и това им стига. Защо трябва да мислят за някакви си избори.. Истинските избори се състоят в много по- дребни неща. Двойно или единично кафе? Бира или кола? Вестник или списание? Ами утре, утре...: в колко часа да стана? Кафе или чай...?

Политиката трябва, за да стигне до народа, да извира от същия извор като нещата, които интересуват народа. Малко са значителните "-изми" които биха заинтересували истинския избирател, този идеал-тип, който сме всички ние.

...е, добре де, помислих днес... дали е достатъчно? Утре: впечатления от гласуването в българското посолство в Париж!

Демокрация по фрийдландски

2006-10-14T10:52:00.000+02:00

Съвсем неотдавна френската бригада за борба с "находчивата престъпност" арестува един демократично избран президент : г-н Леон Сонде, президент на Република Фрийдландия, уж международен адвокат и френски гражданин. Оказа се, че същият е действително президент, но на несъществуваща Република. Фрийдландия е държава, фиктивно създадена от Сонде, чиято цел е да предложи късче земя, или по-скоро късче гражданство, под формата на домашно изработен паспорт, на 28-те милиона бежанци в целия свят. Републиката се намирала на австралийски остров, предоставен му за тази цел от австралийските власти, със съдействието на Хилари и Бил Клинтон. Като щедър папа търгуващ с индулгенции, г-н Сонде продава благороднически титли и парчета земя от своята Република, която съществува само във виртуалния свят. Но наскоро дори и интернет страницата на Фрийдландия бе изтрита, вероятно от недипломатичните гореспоменати полицейски служители.

И така президенството затвори своите врати. Президентът се намира в затвора, оставяйки зад себе си неизвестен брой безотечественици. Президентът се оказа мошеник на дребно.

Случаят Леон Сонде, това олицетворение на всеизвестната абсолютискта формула "Държавата, това съм аз", е чудесен (но и краен) пример за това, което може да стане когато един президент не осъществява контакт, поради една или друга причина, с гражданското пространство. Когато този контакт липсва, тогава няма как гражданите да се интересуват от институцията «президент». В случая на Сонде, безотечствениците дори и не са осъзнали промяната в гражданския си статут. В по-лекия български случай, гражданите като че ли не ги е еня за това, кой ще стане президент. А и президентът, бъдещ или настоящ, като че ли не се интересува особено от това. И в двата случая и (кандидат) президентите, и гражданите ползват правото си на мълчание и се чудят колко би им струвала бъдещата индулгенция.

И в двата случая гражданите са измамени. А колко е лесно да си отвориш устата...

Къде са дебатите? Защо г-н Първанов се крие зад мълчанието си? Колко велики мъже са загубили президенстките избори поради мълчанието си, това мълчание, което нанася смъртоносен удар на връзката между йерархически подредените сфери на политическото, т.е.: на обществото.

Но тук се крие и силата на настоящия президент. И слабостта на всички тези, които го поддържат без да знаят защо, както и на всички тези, което са против него без да казват защо. Ако Генерал Де Гол почти загубва президенстките избори през 1965-а година, защото, убеден, че ще спечели, не организира никаква кампания, то парадоксалното е, че в България г-н Първанов има шансове да спечели изборите и без кампания само защото гражданското общество не се интересува от този вот.

Това преобръщане в причиноследствената връзка на демокрацията, която се проявява най-вече по време на избори, показва, че в българския си вариант тя страда най-вече от дефицит на интерес. Нервните връзки между институции и граждани са прекъснати. Всички си мислят, че тялото е здраво. Но ако е наистина здраво, какво го е сковало та не може да направи и крачка дори...

Комунизмът си остава...

2006-10-09T10:14:00.000+02:00

Книгата "Живко Живков - човекът, политикът, държавникът" бе представена в неделя във Видин в предизборния клуб на кандидат-президентската двойка Георги Първанов - Ангел Марин, предаде БТА. - mediapool.bg

В книгата си The paradox of American Power (1), Джоузеф Най излага теория, според която ролята на неправителствените организации и на частните лица е de facto по-голяма от тази на чистата държавна власт, поради развитието на информационните технологии. Според Най вече много ниските цени на потока на информация, под каквато и да е форма (интернет, например), изместват центъра на властта от правителствата към всеки индивид, който има достъп до брутна информация. Това е една от причините, поради които държавните апарати не могат да функционират както преди информационната революция: те не са в състояние да управляват потоците от информация.

Най пише това за САЩ, извличайки извода, че дори тази супердържава не може да стои абсолютно сама в полето на международните отношения.

А какво става в България? Нашата родина като че ли е надминала САЩ в тази област. Държавните апарати все още контролират информацията, поради простата причина, че те са нейният първоизточник. Вярно, все повече вестници, хартиени и електронни, са достъпни за средния българин. Но не там е слабото място на нашето информационно общество. Поради липсата на историческо пречистване, опорните точки са загубени. Границите между историческите истини и лъжи се заличават все повече и повече. Това позволява наглостта на бившите сатрапи, настоящи псевдо-хуманисти и мили управляващи. Те с удоволствие a) си признават миналото и б) го представят като нещо положително. Ако някой, по желание отвън, за да се избегнат вътрешнодържавните страсти, бе написал историята такава, каквато е, дори насила, то поне това щеше да е опорна точка днес.

Но това не се случи. Историята изпусна влака на историографията. И това позволи на тоталитаризма в България (а и може би в почти целия тоталитарен блок) да премине в отдавна планираната фаза: пренаписването на историята след гибелта на режима. И така излизат книги, като "Ти си следващият" на Л. Левчев, например, които съвсем спокойно изопачават историческите истини. Техните автори знаят много добре, че днес може би има още свидетели, които биха се надигнали срещу историческите лъжи. Но те знаят също така, че никой няма да седне да напиша нещо по въпроса. И така, постепенно, тези "документи" завземат рафтове на държавните библиотеките. И когато един ден внуците и правнуците на преживелите тоталитаризма се заинтересуват от тоталитарното минало на родината си, те ще открият само една страна от случилото се.

Това е последната фаза на тоталитаризма: не-информацията. И ние живеем в нея.
_________
(1)Nye, Jr., Joseph S. The Paradox of American Power: Why the World's Only Superpower Can't Go It Alone. Oxford University Press, 2002.

Евро-оптика

2006-10-08T11:51:00.000+02:00

Тлябва ли, сега, де си правим реклама пред Европейския Съюз? Въпросът се постави с изключителната намеса на малкия Димитър Стоянов.

Alea jacta est. България вече пресече най-дълбоките води на европейския Рубикон. На политическо ниво - на каквото бе и изказването на г-н Стоянов - рекламата относно самото членуване в ЕС вече не е нужна.

Но това съвсем не означава, че трябва да се излагаме...

* * *

А що се отнася до аргументите за неминуемото ни влизане в ЕС, които имат някаква тежест в старите членки, то може да се каже, че най-жестоките за нас са най-убедителните за тях.

На скоро слушах един нотабил от фондацията "Шуман". Той съвсем накратко опроверга противниците на влизането на България в ЕС:

Жителите на българия са на брой по-малко от половината от жителите на Париж. Вътрешният брутен продукт на тази държава е равен на бюджетния дефицит на един френски департамент. За какво говорим, хора... Защо въобще да се противопоставяме на влизането на тази държавица...

А ние си мислим, че без нас Европа не може. Малко по-скромно, господа...Да не забравяме как ни виждат отдалече. Ако погледът на средния западняк - този, който от януари ще се превърне в официален хомолог на средния българин - въобще стига до нас. А според последните статистики много европейци страдат от късогледство. Малко от тях се интересуват от това, което биха видели, ако си сложат очила.

Механичен проблем

2006-10-07T00:55:00.000+02:00

За "бизнес модел за по-добро сработване на веригата на наказателното съдопроизводство" мечтае г-н Велчев.

Това е все едно да си купиш ново колело и да му сложиш веригата от старото....

Tabula rasa

2006-10-06T11:10:00.000+02:00

Дали са работили за ДС, ще бъдат проверявани и всички лица, които ще заемат длъжност в структурите на Евросъюза и НАТО (mediapool).

Такова начинание несъмнено е част от положителното развитие на гражданското общество. Но отново трябва да си задам въпроса дали е нужно така да се пресичат нивата.

Работата е там, че работа може да бъде свършена и от бивши ченгета. А че това е обидно за нормалните хора, изстрадали от тях, това е друг въпрос. Мисля, че трябва в един момент да се тегли чертата. Но този процес трябва да бъде заченат на високо ниво, породен от гражданите, но на мета-гражданско ниво. Иначе отново ще се превърне или в изопачаване на историята от типа на "не съм бил агент, писах историческа книга", или в излишни злобни, неконструктивни словоизлияния.

Кога ще се проведе Нюрембергския процес на комунизма? Нужен ни е такъв исторически пургатив, независим от нас, да ни пречисти. Да се поставят веднъж завинаги нещата наясно: признайте какво е комунизмът, пък после да градим...

Чиста механика

2006-10-05T19:13:00.001+02:00

Памет, омраза, напредък... Много противоположни понятия, които обаче могат да съществуват заедно. Стига да се разсъждава на различни нива...

Може ли да се каже, че Пръванов е лош президент, защото е комунист, бивш сатрап и възпитан в омраза към нас, към Европа? Може ли да се смесват демократични институции и исторически истини?

Вярно, че демокрацията е история. Най-големият принос на човешката история. Но това е абстрактно съждение. Когато се стигне до начина на функциониране на този режим, когато се стигне до държавен апарат, тогава историята трябва да остане в сянка. Без да се отрича човешкия фактор, трябва да се постигне една чиста механичност в действието на държавния апарат.

Нека да поясня това мнение, което оставено в брутна форма може да породи многобройни полемики. Всичко е история: следователно и институциите в една държава трябва да са история, т.е. да са резултат на историческото развитие. Те трябва да съдържат в себе си това, от което тяхната държава е страдала най-много. Ако се постигне този исторически функционализъм, тогава институциите могат да действат сами. Което не означава, разбира се, че трябва да бъдат оставени на пълна механична инерция, защото точно тази физическа сила води до псевдо-конституционния Führerprinzip. Трябва да има и предпазни клапи, като Конституционен съд или права на човека (било то на конвенционална основа).

Едни чисти демократични институции, в които има смисъл да се повярва, които трябва да се уважават: може би в това се крие зрелостта на демокрацията. Но това не може да се постигне чрез забравяне на миналото: паметта е един от ключовете на демокрацията. И този ключ е в ръцете на гражданите – на гражданското общество.

Нашият кандидат

2006-10-04T13:10:00.001+02:00

Неделчо Беронов е достоен кандидат за президенството. Нима председателят на Конституционния Съд, най-големият принос на съвремените демокрации, не би могъл да е добър президент?

Неделчо Беронов познава законите на Републиката. Неделчо Беронов може да сравнява, като юрист, между законите на българската и тези на народната Република. Ето кой би могъл в България да извлече и осмисли тази историческа и юридическа разлика.

Неделчо Беронов е и приятен, и фин човек, който може да представя Държавата ни в чужбина. Той обедини агонизиращата десница. Може би не я съживи, но поне я обедини. Обединение в политическо изгнание, но все пак обединение.

Но жалко, че Неделчо Беронов не може да прави всичко сам. Неделчо Беронов се уморява. Неделчо Беронов има нужда от подкрепата на младите.

Атака?

2006-10-04T10:00:00.000+02:00

Днес прочетох един интересен виц (http://www.ataka.bg).

И така, след като г-н Сидеров си рекламира предизборните материали (идеален пример за мета-избори), той обявява, с този изискан език който го характеризира, че когато станел президент, щял да се бори срещу: ДПС, далаверите, Конституцията, медиите. Голям борец за национална България, брей...

Между другото, много е интересно, че сайта на Атака съществува само на два езика: български и Руский.

Временен президент или постоянен кандидат-президент?

2006-10-03T22:53:00.000+02:00

"Кандидат-президентската кампания е най- важна, защото тя може да даде чувството на стабилност на българските граждани и да покаже, че българите са зрял народ, че са хора, които правят своя мотивиран избор и съзнателно са избрали своята европейска перспектива "

( Румен Петков, в сайта на БСП.)

Да пробваме да анализираме.

Кандидат-президентската кампания е важна. Прилагаме теорията на видимото: каквото покажем по време на кампанията, това ще да е. Какво правим после - друг въпрос. Или, по-точно: какво правим после, това е наша работа. Не и ваша. Защото целта ни не е да ви убедим, а да ви дадем чуството, че можем да ви убедим. За да можете да

мотивирате избора си и да изберете съзнателно, sic.

А и каквото и да става, вашето мнение, всъщност не ни интересува. Вие не сте зрели, но за да ви успокоим,

ще ви покажем, че сте зрял народ.

За малко, не се притеснявайте, после ще може да си изпаднете отново в характерното за вас апатично и вегетативно състояние. Но това е ваша работа, не наша.

Източника на замърсяване

2006-10-03T10:37:00.000+02:00

"Няма данни за източника на замърсяване": колко точно е това заглавие от Всекиден... (днес)

Навежда ме на мисълта, че може би политическото ни пространство просто е замърсено. Замърсено от нечисти и нечистоплътни персонажи, изкочили директно от Бел Ами. Но това като че ли не е най-страшното, защото е част от човешката природа. По-страшното е, че всички са се примирили с това, никой не смее да извика, че Царят е гол.

На хората, мисля си, или им липсва всякаква способност за съждение за да преценят преобладаващия аматьоризъм в политическото ни пространство, или просто още не могат да се научат на политика (нещо, което е отнело векове на гражданските общества в по-щастливите по съдба големи демокрации).

софизми

2006-10-03T01:19:00.000+02:00

"Tout est éphémère, et le fait de se souvenir,
et l'objet dont on se souvient"

- Marc-Aurèle, Pensées pour moi-même

Какъв е проблемът на страната ни? Отговорът на въпроса се крие в самият него: прекалено много хора в родината, дорасли и недорасли, си мислят, че могат да го задават под реторична форма.